Априлски топъл и приятен ден.Над житните поля се извисяват чучолиги и раздират небето с празничните си и безпирни песни.Разпалени от любовният аромат на пролетта те придават на полето необикновенна и тържествено музикална красота. Ето една .Излита от земята и с кръгови движения описва сякаш любовен елексир от невероятно красиви звуци.Изкачва се все по-нависоко и по -нависоко. И колкото повече се отдалечава от земята толкова по-разпалено пее. От високо по-надалеко се чува песента и и тя сякаш разбира това и иска като, че ли да стигне таванът на земята.Почти се загубва от погледа ми.Остава като малка точица на фона на синята шир.Пее ,пее,пее и пее.Докато и последните сили не я напуснат. После бавно с разтворени крила започва да се спуска на там от където излетя.Песента и обаче не спира.Дори падайки тя продължава да го прави.Само дето тържествените трели сега са някак меланхолични и по-тъжни. Сигорно защото наближава нас простосмъртните.Сигорно защото не достигна до небето.Не знам,знам само че излитайки тя пееше по красиво. Ето наближава зеленият килим и се приглася да кацне за да си почине. ......От някъде се чу сянка.Да именно се чу ,защото се движеше прекалено бързо за да се види.Не само аз наблюдавах птицата. Изгладнелият ястреб също не беше я изпуснал от погледа си.Той я бе проследи до капакът на земята и знаейки че тя ще се умори, сега...напада. Ох само как напада.Това не е птица ,не е хищник, това е тъмна сянка която се плъзга над земята с неописуема сила и красота.Беше безпопгрешен в преценката си. Трябваше да стигне до нея точно когато тя е почти до земята.Птицата обаче го забеляза и изтисквайки си и последните сили направи рязка маневра като се насочи отново нагоре.Ястребът от своя страна знаеше ,че трябва да държи жертвата си близко до земята.Там над зеленият килим той беше по-силен.Трябваше да я държи под себе си докато я хване. .....онемях Изведнъж ме полазиха тръпки и ми изби студена пот.Това което до преди миг беше наслада за сетивата ми сега се превръщаше в жертва.Чучолигата замаха с всичка сила и се устреми нагоре.Той я следваше. Нагоре ,нагоре,нагоре докато се загубиха от погледа ми.Стисках палци на малката влюбена птичка и се молех за нея.Но сякаш имаше и нещо друго... Тайно се възхищавах на сянката която правеше небето толкова малко и нищожно.Това го можеше само той....Ястребът врабчар.Това се случи когато бях може би на 10г. Сега съм доста по-голям но възхищението ми към тази птица си остана и до днес.По късно научих,че техният девиз ако можеше да се опише с човешки думи ,би звучал така:ПРЕДПАЗЛИВ-НО МНОГО СМЕЛ